ЉУБИЦА РИСТЕВСКА: НЕМИР
НЕМИР Земам по малку надеж во ноќта… Во ракавот го свиткувам глодежот на закоравеното време како прашинка од стакло. Одврзувам, преврзувам приказни на немоќ… Гласот се провлекува низ жилави пори. Остана уште малку струење на крвта, насолени трепки и бедни издишки… и сѐ ќе исчезне низ блесокот на светлата провиделина во темнината. Се сеќавам…